🇷🇺🛠️ Руският президент Владимир Путин подписа указ, с който възстановява строителните войски в състава на руската армия за първи път от ликвидирането им през 2006 г. Документът, публикуван на 27 юли 2026 г. на официалния правителствен портал, увеличава щатната численост на въоръжените сили с 27 000 души – 25 000 военнослужещи и 2000 цивилни служители. Промените, които влизат в сила на 1 август, бележат завръщането на познатите от миналото „стройбати“. Според публикация на The Moscow Times от днес, това е ключова част от мащабното преустройство на военно-строителния комплекс, започнато от Министерството на отбраната в края на 2024 г.
С новия указ таванът на руската армия достига 2 426 130 души, от които 1 535 000 са военнослужещи. Това е шестото увеличение от началото на пълномащабната инвазия и третото само за последните шест месеца. За сравнение, през предвоенната 2017 г. щатът наброяваше 1 902 758 души (в това число 1 013 628 военни). Документът е първият от пролетта насам, който увеличава конкретно броя на военния персонал и стъпва върху предходните увеличения през март и юни. Но разширяването на силовите структури не спира дотук: към края на юни правителството предложи проект, с който централният апарат на Федералната служба за охрана (ФСО) се увеличава от 785 на 812 души – четвърто подобно разширяване от началото на конфликта.
Указът формулира задачите на новите подразделения доста широко: изграждане на отбранителни линии, фортификационни съоръжения, както и обекти от военната и социалната инфраструктура. Списъкът поставя фронтовите укрепления наравно с казармите и полигоните, покривайки всичко от строителна площадка в Арктика до окопите в Донбас.
Истинската причина за връщането на модела прозира в съдебната статистика на военното министерство. През 2024 г. ведомството е завело искове за 18,8 млрд рубли срещу основния си изпълнител – държавната „Военно-строителна компания“ (ВСК). През 2025 г. сумата достига 15,1 млрд, а само за първите 7 месеца на 2026 г. исковете вече възлизат на 17,2 млрд. рубли. Фактът, че държавата съди собствената си компания за милиарди, илюстрира дълбоката криза в системата, която трябваше да поеме военното строителство след разформироването на предишните структури.
Съдебните дела обаче са само върхът на айсберга. От 2016 г. строителното направление в министерството се ръководеше от заместник-министъра Тимур Иванов, арестуван през април 2024 г. за това, че получава подкупи от подизпълнители. През юли 2025 г. той беше осъден на 13 години затвор и глоба в размер на 100 млн рубли за злоупотреби в особено голям размер. По друго дело за подкупи той дори сключи сделка със следствието през март 2026 г. Символично, в деня, в който Путин подписа новия указ, същият съд осъди на осем години и бившия бизнес партньор на Иванов – Сергей Бородин, част от същата корупционна мрежа.
Новият министър на отбраната Андрей Белоусов обяви преструктуриране на сектора малко след като зае поста. През август 2025 г. той поиска преминаване към нов модел, насочен към намаляване на строежите, които така и не биват завършени, прехвърляйки част от правомощията на военните окръзи. Няколко месеца по-късно той потвърди официално създаването на новите военно-строителни части, определяйки ги като „допълнителен инструмент“ за изграждане на стратегически обекти.
Тези подразделения имат дълга и спорна история. Съветските „стройбати“ са наброявали между 200 и 400 хиляди души, изграждайки огромна част от отбранителната инфраструктура в страната. Системата оцелява 15 години след разпада на СССР, докато през 2006 г. тогавашният министър на отбраната Сергей Иванов не я ликвидира „като клас“, прехвърляйки дейността към цивилни изпълнители.
Въпреки това, най-секретните обекти като ракетни шахти и космодруми останаха в ръцете на държавата. След серия от реформи Министерство на отбраната създаде собствен строителен комплекс, но разчиташе предимно на специализирани контрактори. 20 години по-късно ведомството е принудено да се върне към стария модел. Опитът да се замени казарменият труд с пазарни отношения доведе до замразени проекти и загуби в размер на милиарди долари, точно когато армията има остра нужда от инфраструктура за ракети, жилища за ветерани и укрепления по фронта.
Най-скъпият урок дойде именно от фронтовата линия. За изграждането на отбранителната линия „Засечна черта“ в Курска област държавата отдели 19,4 млрд. рубли. Разследванията обаче показаха, че голяма част от дейностите са били симулирани с фиктивни договори. Щетите се оценяват на над 4,1 млрд. рубли, а сред обвиняемите са бившият губернатор и редица местни ръководители. В резултат на това, на местата, където украинските войски осъществиха пробив през границата през август 2024 г., реални укрепления нямаше. Строителството с цивилни изпълнители се провали най-тежко там, където залогът беше най-висок.
Въпреки че държавни коментатори като Виктор Литовкин и Виктор Баранец акцентират върху нуждата от изграждане на ракетни сиолози и бази в Арктика, самият текст на указа поставя отбранителните линии на първо място. Това подсказва, че по-голямата част от новия състав вероятно ще бъде изпратен да укрепва фронта – задача, която досега се изпълняваше от бойни части и наети цивилни.
Остава открит въпросът кой ще служи в тези нови части. В съветско време те се попълваха от наборници, което им донесе репутацията на източник на евтин принудителен труд. Макар официални лица да твърдят, че сега ще се разчита на доброволци-специалисти, завършили Военен инженерно-технически университет (юли 2026 г.), все още липсва официален документ, който да регламентира процеса.
Тъй като 25 000 души представляват едва 1,6% от военния състав, има вероятност реформата да е по-скоро административна. Възможно е досегашните цивилни работници на ВСК просто да се облекат в униформи, което би превърнало указа в дисциплинарна мярка, а не в реално добавяне на нови кадри.
Истината ще проличи скоро. Ако в предстоящата след два месеца есенна наборна кампания се появят нови строителни отряди от наборници, изпратени край фронта, това ще потвърди нуждата от фортификационен ресурс. Ако новите части бъдат насочени към космодруми и ракетни бази, а съдебните дела срещу ВСК намалеят, това ще значи, че министерството просто решава вътрешните си проблеми. Тъй като указът влиза в сила след броени дни, отговорите няма да закъснеят.
🇦🇲📲🇷🇺 Арменският президент Никол Пашинян поиска от руския държавен глава Владимир Путин да се намеси за отмяната на ограниченията върху вноса на арменски стоки в страната, които според него противоречат както на двустранната договорно-правна база, така и на регулациите на Евразийския икономически съюз (ЕАИС).
Отговорът, който Кремъл описа публично, беше за съвсем друго: Путин е настоял пред него да се проведе „във възможно най-кратки срокове“ национален референдум дали страната да влезе в Европейския съюз или да остане в ЕАИС. Телефонният разговор се състоя вчера, 27 юли по инициатива на Пашинян и беше първият между двамата след парламентарните избори от 7 юни.
Двете официални изявления за един и същ разговор по същество нямат нито едно общо твърдение. Това на Кремъл заема два абзаца и не съдържа думата „ограничения“. То посочва, че Путин „потвърди ангажимента си“ към Съвместното заявление, прието на срещата на върха на ЕАИС в Астана на 29 май 2026 г. от Русия, Беларус, Казахстан и Киргизстан за действията на Армения за влизане в ЕС, и „беше акцентирана нуждата от провеждане в Армения във възможно най-кратки срокове на общонационален референдум за влизане в ЕС или за по-нататъшно оставане в състава на ЕАИС“. Съобщението на Ереван отделя основното си място на търговския спор: Пашинян поставя пред Путин ограниченията върху износа на стоки с арменски произход и иска мерки за уреждането им, а по въпроса за референдума дава условен отговор, че такъв е практически възможен само след като Ереван подаде официална заявка за членство в ЕС и темата придобие предметен характер. Единственото, което двата текста потвърждават заедно, е че разговорът се е състоял.
Ограниченията, за които настоява арменската страна, се натрупаха за 10 седмици по продуктови групи, а не отделни нарушители. От средата на май 2026 г. Федералната служба по ветеринарен и фитосанитарен контрол (Россельхознадзор) забрани вноса на цветя, след това на домати, краставици, пипер, зеленчуци и ягоди; на 23 май рестрикциите обхванаха продукцията на 3 арменски производителя на алкохол, сред които Абовянския коняков завод; в края на май и началото на юни дойде ред на костилковите плодове, гроздето, сушените плодове и цялата жива риба и рибна продукция. На 11 юни службата обяви най-широката мярка: от 12 юни се спира вносът на цялата подкарантинна продукция с произход и изпращане от Армения, както и нейният транзит през територията на Руската федерация към страните-членки на ЕАИС. Забраната обхвана около 130 категории стоки и остава в сила „до изработването на конкретен алгоритъм“ за проследимост и безопасност. На 24 юли беше обявена забрана и за млечните продукти, влязла в сила на 27 юли, в деня на самия разговор.
Мотивите, които руското ведомство изтъква, са фитосанитарни и ветеринарни. В обосновката за юнската мярка се посочват три случая на заразяване с капров бръмбар при постъпили от Армения ядки, сушени праскови и сушени домати, както и „недостатъчен контрол от страна на упълномощения орган на Армения“, който „поражда недоверие към системата на фитосанитарната сертификация“. При млечните продукти обвинението е за мляко от болни животни и за липса на система, потвърждаваща произхода и безопасността на суровината. Съпоставката с поведението на службата обаче показва и друго. В същия ден, в който се проведе разговорът, Россельхознадзор съобщи, че е пресякъл внос на цветя с арменски произход, влизали в Русия през Беларус, тоест че следи и заобикалящите маршрути в общото митническо пространство. Заместник министър-председателят Алексей Оверчук пък заяви още на 4 юни, че Русия „изобщо не е въвеждала никакви ограничения за арменския внос“, а това е „обичайна нормална работа“ – оценка, която не се съгласува със собствените публикувани указания на надзорния орган.
Разминаването между двете правителствени съобщение показва как един търговски спор е преформулиран от Москва като избор между ЕС и ЕАИС.
Търговските ограничения
Числата засега показват свиване, но не и това, което забраните ще донесат. За първите пет месеца на 2026 г. търговският обмен между двете страни е спаднал с 20,5% на годишна база, до 2,2 млрд долара от близо 2,8 млрд година по-рано, а делът на Русия в целия външен търговски оборот на Армения се е свил от 35,1% на 28%. Делът на ЕАИС е спаднал от 36,7% на 29,8%. Общият външен оборот на страната обаче е останал практически непроменен, 7,87 млрд долара, т.е. спадът е концентриран в едно направление. Съществена част от него не идва от забраните: според данни на Комитета за държавни приходи за първото тримесечие вносът на благородни метали и камъни е паднал от 377 на 136 млн долара, а техният реекспорт към ОАЕ, от 346 млн на едва 41 млн, което отразява изчерпването на златния канал, отворен от 2022 г. Периодът, който статистиката покрива, предхожда влизането в сила на повечето забрани, така че ефектът им върху износа на Армения тепърва ще бъде отчетен. Тезата, че свиването се дължи почти изцяло на реекспорта, упорито се тиражира от руски държавни медии, чийто интерес е точно ограниченията да изглеждат икономически незначителни.
Астанското заявление, към което Путин препрати, е документът, който дава на спора краен срок. Прието на 29 май от четиримата президенти без участието на Армения (Пашинян обяви, че няма да отиде на срещата заради предизборната кампания и страната беше представена от вицепремиера Мгер Григорян), то се позовава изрично на два акта: приетия през 2025 г. и подписан от президента закон „За началото на процеса на присъединяване на Република Армения към Европейския съюз“ и съвместната декларация от първата среща на върха Армения–ЕС от 5 май 2026 г. Оперативната му част възлага на членовете на Евразийския междуправителствен съвет от четирите държави да докладват на редовното заседание на Висшия евразийски икономически съвет през декември 2026 г. „за възможните последици от спирането по отношение на Република Армения на действието на Договора за ЕАИС“. Отделно четиримата споделят позицията, че в Армения трябва да се проведе възможно най-скоро общонационален референдум.
Между заплахата и изпълнението ѝ обаче стои правен проблем, който руската страна не крие. Договорът за ЕАИС не предвижда процедура нито за изключване на държава членка, нито за спиране на членството ѝ, а изменението на самия договор изисква консенсус, в който влиза и арменският глас. Оверчук потвърди на 27 май, че на срещата на върха не се обсъждат ограничителни мерки и че „за изменение на договора не става дума“. Именно затова декемврийската точка е доклад за последиците, а не решение. Формално спиране на членството на Армения през декември остава малко вероятно; работещият елемент е самият срок, който поставя всяко следващо руско действие в календар. Пашинян обозначи този проблем на 25 юни, когато заяви, че ако страните от ЕАИС могат да вземат решения срещу една от държавите членки, това означава саморазпускане на обединението.
Референдумът като инструмент за натиск
Искането за референдум удря в същата празнота. Ереван не е подавал заявка за членство в ЕС, а законът от 2025 г. обявява начало на процес, не кандидатура. Плебисцит, зададен към момента, изправя избирателя в Армения пред избор между действителен пазар със свободен достъп и перспектива без срок и без покана, и точно това обвързване на членствата като взаимоизключващи се е инструмента от Кремъл. Позицията на правителството в Ереван остава, че страната не си поставя за цел излизане от ЕАИС, а въпросът за бъдещия референдум може да възникне едва след официално обръщение към Брюксел.
Извън селското стопанство стои недокоснат по-тежкият лост. На 26 май „Комерсант“ съобщи, че Москва е предупредила Ереван за възможно спиране или денонсиране на споразумението от 2013 г. С него Руската федерация отмени безсрочно митата върху износа на природен газ, петролни продукти и необработени диаманти за Армения. Арменската страна отрече да е получавала такова писмо и двете твърдения остават неподлежащи на независима проверка. Ако все пак е вярно, то очертава границата на досегашния подход: газ, горива и диаманти не подлежат на карантинен и ветеринарен контрол, тоест мярка по тях не би могла да се представи като техническа. Дотук натискът се движи именно в отраслите, в които може.
Брюксел междувременно строи насрещния коридор. На 2 юли Европейската комисия обяви нов транш от 18 млн евро икономическа подкрепа и внесе предложение за регламент за временни търговски облекчения за арменските стоки, което на практика премахва митата за близо 80% от арменския износ за ЕС. Механизмът е временно спиране на адвалорните мита по схемата ОСП+ с изключение на някои чувствителни продукти и с изрично включване на земеделски стоки, забранени от Русия + премахване на митата за осем земеделски позиции в рамките на съответните тарифни квоти. Обяснителният меморандум на Комисията посочва пряко и без заобикалки причината: през май и юни Русия въведе и разшири ограничения върху арменски износ, включително коняк, вино, минерална вода и селскостопанска продукция, създавайки пречки пред транзита на определени арменски стоки през територията си. На 14 юли комисията по международна търговия на Европейския парламент прие досието да се разгледа по опростена процедура.
Какво може да последва
Скоростта на европейската реакция обаче не изравнява веднага мащабите. Митническото облекчение има ефект върху цената, но не и върху логистиката, а Армения няма излаз на море и историческият ѝ товарен коридор минава именно през Грузия към руския пазар. Пренасочването върви, но от ниска база: арменски цветя вече заминават за ОАЕ, а за цялата година става дума за около 9 тона. Земеделието и производството на коняк са трудоемки селски отрасли с концентрирана заетост, т.е. ударът се разпределя политически по региони, а не само счетоводно.
Всичко това стои върху оспорван политически резултат. „Граждански договор“ спечели изборите на 7 юни с 49,89% и 64 места при избирателна активност 58,76%, което ѝ осигури мнозинство, но ѝ отне двете трети, с които разполагаше досега; втори остана блокът „Силна Армения“ на руско-арменския предприемач Самвел Карапетян, чиито активи в Армения са под съдебен натиск от 2025 г. Москва не е поздравила нито Пашинян, нито партията му, а руски официални лица оспорват легитимността на вота и за пореден път заговориха за западно вмешателство. Ограниченията се засилиха именно в седмиците преди изборите, а разследване на Ройтерс от 29 май описа кампания с внос на гласоподаватели и фалшиви сайтове, насочена срещу завоя на Ереван към Европейския съюз. След вота контактите се възстановяват бавно и стъпаловидно: разговор с премиера Михаил Мишустин на 2 юли, визита в Русия в началото на юли, при което Пашинян е бил свален от списъка с изказващи се на форума в Екатеринбург, и едва на 27 юли – първият телефонен разговор с Путин.
Докато Кремъл не признава ограниченията за предмет на разговора, договорена развръзка по тях е малко вероятна: страната, която иска отмяна, поставя въпрос, който другата официално не е повдигнала. Дотогава забраните остават в сила по административен ред, без да са предмет на преговори. Ако Россельхознадзор възстанови сертификацията по отделни продуктови групи или отвори транзита до декември, без Ереван да е направил каквато и да е стъпка по въпроса за референдума, оценката за строго политическото обвързване на забраните отслабва. Ако вместо това ограниченията бъдат разширени към нови отрасли, енергетика или към режима на арменските трудови мигранти в Русия, тя се засилва. На този етап първото изглежда много по-слабо вероятно.
🇷🇺⚓🇺🇦 „Специалната военна операция ще свърши, а тя безусловно ще приключи рано или късно. Но това чувство за единство трябва да бъде запазено.“ Тези думи са само кратък откъс от продължилата близо един час тирада на руския президент Владимир Путин пред моряци в Главното адмиралтейство в Санкт Петербург на ден 1614 от началото на пълномащабната инвазия в Украйна. В същия разговор той заяви още, че Украйна „рано или късно“ ще загуби западните си области, които според него ще се върнат към Полша, Унгария и Румъния.
Срещата замени традиционния Главен военноморски парад по река Нева, отменен за втора поредна година заради заплахата от украински безпилотни атаки. Отпадна и празничният салют, а програмата за Деня на Военноморския флот се сведе до вечерното запалване на Ростралните колони и художественото осветление на три моста.
„Уверен съм, че рано или късно Украйна ще загуби тези западни земи – и това, което принадлежи на Полша, и което принадлежи на Унгария, което принадлежи на Румъния; рано или късно, не утре, може би вдругиден, година, две, десет, петнайсет“, заяви руският държавен глава в изказване, цитирано от агенция „Интерфакс“.
Веднага след това Путин изложи историческата аргументация зад тезата си: „Сталин подари на Украйна тези земи. Но ги подари в рамките на една държава. Явно не му е идвало наум, че може да се стигне до положение като днешното.“ Последва и още едно твърдение: „Гарант на териториалната цялост на Украйна имаше само един – Русия.“
И трите държави, посочени от Путин, днес са членки както на НАТО, така и на Европейския съюз. Към 27 юли по достъпните публични източници няма официална реакция на изказването от Варшава, Будапеща или Букурещ.
Прогнозата за бъдещето на западните украински области беше част от по-широка реторична рамка. Според официалната стенограма на срещата Путин е заявил, че Украйна в крайна сметка ще се разпадне. В същото изказване той обясни жестокостта на украинските сили с предполагаемата привързаност на ръководството в Киев към неонацизма и разказа за прихванат разговор между танкисти, убили цивилни – твърдението му към момента не е получило независимо потвърждение.
Между тази прогноза и реалните възможности за нейното осъществяване обаче остава очевиден разрив. Линията на фронта преминава през Донбас и Запорожка област, а от Покровск, овладян от руските сили в началото на февруари, до Лвов има близо 1000 км по права линия. Западно от Покровск руската армия не е отбелязала видим напредък поне от декември 2025 г. Самият Путин постави своята прогноза в хоризонт от „не утре, може би вдругиден, година, две, десет, петнайсет“ – неопределена във времето цел, свързана с територия, до която руските войски дори не са доближавали през близо петте години на пълномащабната война.
Формалната част на празника премина в подчертано тържествена атмосфера. Президентът пристигна в Главното адмиралтейство, където беше посрещнат от главнокомандващия Военноморските сили адмирал Александър Моисеев, министъра на отбраната Андрей Белоусов и председателя на Морската колегия Николай Патрушев. По случай 330-годишнината на руския военноморски флот Путин поздрави моряците и връчи държавни отличия, които, по думите му, се присъждат не само за безупречна служба, но и за реални бойни заслуги.
В последвалия разговор той открои ракетните комплекси „Циркон“ и „Посейдон“ като част от най-новите руски оръжейни системи, определи Арктика като региона, в който „богатствата на Русия ще се увеличават“, и подчерта, че флотът трябва да се развива балансирано, включително чрез малки бойни кораби с модерно въоръжение. За морската пехота заяви, че само през тази година тя е „освободила“ над 20 населени места в Украйна.
Увереността си в изхода на войната Путин изрази без колебание: „Така и ще бъде, съмнение няма. Нямам съмнение нито за секунда.“ След това насочи вниманието към хората в руския тил и към въпрос, който, по собствените му думи, го е изненадал.
Путин разказа за срещите си с доброволци: „жените плетат мрежи, децата – ръкавици, и така нататък“. По думите му многократно е чувал един и същ въпрос: какво ще правят, когато войната приключи. Хората се тревожели дали ще останат „търсени така, както сега“, а изводът, който той направи, беше насочен към бъдещето: „И трябва заедно да помислим как да го запазим за в бъдеще, без всякакво съмнение.“
Това изказване представя обществената мобилизация около войната не като временно явление, а като обществен ресурс, който следва да бъде съхранен и след края на бойните действия.
Говорейки за собствената си осведоменост, Путин заяви, че към него „се стича изобщо цялата информация“ от командири, военнослужещи и разузнавателни структури, но също от медиите и каналите в социалните мрежи. Някои военни блогъри той похвали, че „попадат в точката“. В същото време той изрази мнение, че социалните мрежи са „опасно нещо“, защото в тях се публикува „много информационен боклук“, способен да подведе неподготвения читател.
Докато Путин говореше за опасностите от информационната среда, мобилният интернет в централните и южните части на Санкт Петербург беше изключен. Около 14:00 ч. сигналите за проблеми в Downdetector надхвърлиха 1000, а потребители съобщаваха, че достъп имат единствено до ресурсите от „белия списък“, докато в същото време в покрайнините на града и съседните селища в Ленинградска област мобилната връзка остана незасегната.
Самата обстановка около срещата се оказа по-показателна от отправените политически прогнози. Главният военноморски парад в Санкт Петербург, в който традиционно участваха около 200 кораба по река Нева, бе отменен за трета поредна година. Министерство на отбраната обяви, че няма заповед за организиране на празника. През 2024 г. отпадна морската част в Кронщат, през 2025 г. бяха отменени проявите в Петербург, а тази година не се състояха нито парадът, нито празничният салют.
Причината за тези мерки е добре известна. В нощта срещу 26 юли руската ПВО съобщи за 133 свалени украински дрона над десет региона и акваторията на Черно море. Два дни по-рано над Ленинградска област бяха свалени 59 безпилотни апарата от атаката, в която бяха поразени складове на Wildberries в Шушари и Уткина Заводь, а летище „Пулково“ временно преустанови приема на полети.
На 3 юни, броени часове до откриването на Петербургския международен икономически форум, украински дронове поразиха Петербургския нефтен терминал – един от водещите руски претоварни комплекси на Балтика. През същата нощ Министерство на отбраната отчете общо 354 свалени дрона. С оглед на това флотът, чиято мощ Путин описваше в продължение на близо час, не изведе нито един кораб по река Нева в деня на собствения си празник.
Количествената рамка на руските оценки беше очертана още на 4 юни, по време на същия Петербургски международен икономически форум. Тогава Путин заяви, че Русия контролира 100% от Луганска област, над 85% от Донецка и около 80% от Запорожка област. По отношение на украинската армия той посочи намаляване на числеността със 100 хиляди души, месечни загуби от около 40 хиляди военнослужещи и приблизително 20 хиляди дезертьори месечно, или близо 60 хиляди от началото на годината.
Тези числа обаче описват различни показатели и не формират логически последователна картина. Ако тези загуби реално възлизат на около 40 000 души месечно, то за периода от януари до юни те биха достигнали близо 200 000. Добавени към посочения брой дезертьори, общите загуби биха надхвърлили четвърт милион души. При подобна аритметика спад на общата численост със само 100 000 е възможен само ако Украйна е успяла да попълни редиците на армията си с над 150 000 души за същия времеви период. Подобен темп на мобилизация е невъзможен, а допускането за него влиза в противоречие със собствената теза за изчерпан човешки ресурс на противника.
Разгледани в тяхната съвкупност, тези несъответствия очертават последователен модел. Путин говори за мощта на флот, който не изведе нито един кораб по време на собствения си празник; за информационна среда, която държавата сама задушава, изключвайки мобилния интернет; за загуби на противника, които не отговарят на собствените му количествени оценки; и за бленувани териториални завоевания на над 1000 км отвъд фронта, който през последните месеци практически не е помръднал.
🇷🇺⚓️ За втора поредна година Военноморските сили на Руската федерация не изведоха кораби по река Нева и Кронщадския рейд по случай Деня на Военноморския флот. Празникът, с който бе отбелязана 330-годишнината от създаването на руския флот, премина без параден строй, без празнични салюти и без дефиле на малки плавателни съдове. Програмата в Санкт Петербург и Кронщад се сведе до концерти, музейни изложби и възпоменателни церемонии.
Президентът Владимир Путин посети Главното адмиралтейство, където бе посрещнат от министъра на отбраната Андрей Белоусов, главнокомандващия ВМС адмирал Александър Моисеев и председателя на Морската колегия Николай Патрушев. Зад него, вместо строй от бойни кораби във водата, бе разпънат голям плакат с изображение на подводница – така изглеждаше сцената на кадрите, публикувани от руското издание IZ.RU.
Обяснението дойде от Патрушев (в качеството му на помощник на президента и председател на Морската колегия) и бе значително по-конкретно от обичайното. В момента бойните кораби „не са за демонстрации“, заяви той. По думите му съдовете са необходими за изпълнение на бойни задачи, а не за да се „вадят на показ“, и флотът трябва да пази потенциала си, вместо да го изразходва за парадни прояви. Патрушев описа отказа като осъзнато решение и допусна дефилетата да се възобновят на по-късен етап, но в по-ограничен формат. През 2025 г., когато парадът бе отменен за първи път от въвеждането му в съвременната му форма, Кремъл се позова само на мерки за сигурност. Сега официалната теза премести акцента: пази се не толкова публиката по кейовете, колкото самата корабна група.
Онова, което остана от празничната програма, се проведе изцяло на сушата. В Кронщад беше тържествено открит паметник „Ангелите на Месина“, посветен на руски моряци; организираха се творчески работилници в парка „Патриот“ и Доковото адмиралтейство, а на Котвения площад от 23 до 26 юли работеше празнична поща. Оркестри на Военноморските сили свириха на 23 юли в парка „Остров на фортовете“ и на 26 юли в Петропавловската крепост. В самия Санкт Петербург се проведе фестивал в Полюстровски парк, а също и занимания на борда на ледоразбивача „Красин“, и беше открита изложбата „Морска история“. Ключовият експонат в Кронщад обаче беше друг: над 40 екземпляра с „натовско оръжие, поразено от ВМФ на Русия“. Тази експозиция беше подредена в парка „Патриот“ – точно на мястото, покрай което по-рано преминаваха корабите.
Отказът от масови прояви не бе напълно повсеместен. В Севастопол големият парад беше отменен поради съображения за сигурност, а празникът се ограничи до отделни културни и възпоменателни събития. Във Владивосток също не бяха предвидени нито мащабен корабен преглед, нито празничен салют. В Балтийск обаче – основната база на Балтийския флот – военноморският парад се проведе по план: с транзит на отряд от ракетни кораби, демонстрация на противоподводна и противоминна отбрана, десант на морска пехота и диверсионно-разузнавателни части, последвани от изложба на техника и концертна програма. Разликата е географска: Балтийск се намира в Калининградска област и подходът към него от Украйна минава през въздушното пространство на НАТО, докато Кронщад е на разстояние, което украинските далекобойни дронове вече покриват при директен полет.
През последните два месеца украински дронове достигнаха Кронщад най-малко три пъти. На 3 юни те поразиха ракетната корвета „Бойкий“ на територията на военноморската база – първият боен кораб, ударен в база на Балтийския флот. Корабът се намираше в сухия док „Велещински“, където бе изпратен за планов ремонт през февруари 2026 г. Робърт Бровди с позивна „Мадяр“, командващ Силите за безпилотни системи (СБС) на Украйна, съобщи, че операцията е дело на 1-ви отделен център на СБС, и потвърди сведенията за възникнал пожар на борда. „Бойкий“ е третата корвета от проект 20380 в състава на Балтийския флот, която беше спусната на вода през 2011 г. и приета на въоръжение през 2013 г. Преди ремонта корабът ескортира танкери от „сенчестия флот“ покрай границите на НАТО. Същата нощ бяха поразени и петролен терминал в Санкт Петербург, както и заводът „Прогрес“ в Мичуринск (Тамбовска област), произвеждащ системи за управление на авиационна и ракетна техника.
Три дни по-късно, в нощта на 6 юни, подразделения на Силите за специални операции (ССО) на Украйна, съвместно със СБС и СБУ, атакуваха Кронщадския морски завод – ключово руско предприятие за ремонт и модернизация на бойни кораби. На 4 юли операторите от същия 1-ви отделен център на СБС нанесоха нов удар по главния пункт за базиране на Ленинградската военноморска база и петролния терминал в града. Президентът Володимир Зеленски отбеляза, че тази цел се намира на най-малко 850 км от държавната граница на Украйна.
Три удара по една и съща база в рамките на пет седмици не променят фронта, но променят логиката при концентрирането на военноморски сили. Военноморският парад е точно това, което търси един оператор на украински дронове: неподвижен строй в предварително известна точка и в точно определен час, обявен седмици по-рано. Материалната загуба от 3 юни е ограничена – „Бойкий“ така или иначе бе в сух док за планов ремонт, а корвета от този клас не решава изхода на конфликта. Базата обаче, използвана от руския флот като негова „витрина“, вече намери своето място в дългия списък с цели, при това трикратно. Оттук нататък въпросът опира до устойчивостта на този темп на атаки, а не до самата им възможност – тя вече е доказана.
И трите удара засегнаха ремонтната инфраструктура на флота. „Бойкий“ бе на сух док; Кронщадският морски завод е предприятието, през което преминават за ремонт и модернизация балтийските кораби; а на 4 юли отново бе засегнат главният пункт за базиране, който, според описанието на украинската страна, подсигурява престоя, техническото обслужване на бойните кораби и контрола върху морските подходи към Петербург. Ефектът от подобна серия атаки не се измерва в потопени съдове, а във време: всеки ден, в който докът или заводът не функционират, удължава престоя извън строя на кораби, които и без това чакат ремонт. Дали това ще окаже решаващо влияние, зависи от продължителността на кампанията. Трите удара за пет седмици изглеждат като планирана операция, макар наличните данни все още да не позволяват категорична оценка докъде може да стигне тя.
Ограничаването на празничните прояви обаче започна още преди атаките срещу Кронщад, което означава, че решението не може да се припише единствено на дроновете. В периода 2017–2023 г. празникът протече по един и същи сценарий: строй от бойни кораби по течението на река Нева и на рейда във Финския залив, вечерен салют и лично присъствие на Путин, който приемаше парада. Според местни издания онази част от парада, проведена в Кронщат, е отпаднала още през 2024 г., когато бойните кораби спряха да навлизат в града. През 2025 г. бе отменено самото дефиле, а салютите бяха спрени в цяла Русия. Севастопол се отказа от морския парад още по-рано – за първи път през 2022 г., след атака с дрон срещу щаба на Черноморския флот точно в деня на празника.
Затова най-вероятното тълкуване е, че настоящото решение просто потвърждава една вече възприета линия на поведение, а не е директен и панически отговор на последните вълни удари. Новото тук е формулировката на Патрушев: за първи път причината се посочва открито с оперативни мотиви („корабите са нужни другаде и техният потенциал трябва да бъде съхранен“), а не със стандартното клише за „мерки за сигурност“.
Съдържанието на празника се измести от кейовете към публичните трибуни. Адмирал Моисеев заяви, че до края на годината флотът ще приеме на въоръжение атомния подводен крайцер „Перм“ – първа подводница, оборудвана с хиперзвуков комплекс 3M22 „Циркон“. Той допълни, че 20 кораба вече са влезли в състава, а до края на 2026 г. се очакват още над 20. Путин, от своя страна, акцентира върху флота от ледоразбивачи, „аналог на който няма нито една страна в света“, цитира Ломоносов за арктическото богатство на Русия и разпореди ВМФ да защитава решително руските търговски кораби. Путин потвърди и отпускането на 8,4 трилиона рубли за развитието на флота през следващото десетилетие, след което награди офицери и моряци с ордена „За морски заслуги“ и медали „За мъжество“ и „Ушаков“.
Заявката за подновяване на парадите „в по-ограничен формат“ задава ясен и проверим времеви ориентир. Ако през 2027 г. на Нева или Кронщадския рейд се появи дори съкратен корабен строй, това ще означава, че Москва оценява въздушната заплаха над Петербург като овладяна. Трета поредна година, преминала само с концерти, трофейни изложби и брегови церемонии – или нов успешен удар срещу Кронщад преди следващия юли – ще покаже точно обратното. Междувременно 330-ата годишнина на руския флот отново премина без нито един боен кораб във водите на града, в който този флот беше основан.
🇷🇺⚔️🇺🇦 Руският президент Владимир Путин заяви, че Украйна „рано или късно“ ще изгуби западните си области, а земите, „принадлежали“ на Полша, Унгария и Румъния, ще си „дойдат на мястото“. В същото изказване той определи Руската федерация като „единствения гарант“ на териториалната цялост на Украйна. Думите му бяха изречени на 26 юли по време на среща с военни моряци в Санкт Петербург по повод Деня на Военноморския флот. За броени часове те обиколиха руските държавни агенции и украинските редакции – не заради събитие на терена, а заради откровеността, с която руският президент обяви разпада на съседната държава за въпрос на време.
Според стенограмата и видеото от срещата Путин определя западната част на Украйна като „подарък“ от Йосиф Сталин след Втората световна война, даден „в рамките на единна държава“. „Рано или късно Украйна ще изгуби тези западни земи, казва той, и онова, което е принадлежало на Полша, на Унгария, на Румъния – не утре, може би не вдругиден, година, две, десет, петнайсет, но всичко исторически ще дойде на мястото си“, казва той, след което добавя: „Имаше само един гарант за териториалната цялост на Украйна – това е Русия.“ Неговото изявление беше цитирано от РИА Новости, Интерфакс и ТАСС, докато украинските медии „Украинска правда“ и УНН го предадоха с забележката, че Путин „отново демонстрира познанията си по история“.
Твърдението за „единствения гарант“ влиза в директно противоречие с изречението, в което е поставено. В рамките му Русия е представена едновременно като силата, която пази целостта на Украйна, и като силата, чийто натиск ще я разпокъса – уверение, което самият Путин подкопава още с изричането му. Във връзка с Украйна терминът „гарант“ има съвсем буквален и юридически документиран смисъл, който сочи директно към Кремъл, но не в полза на тезите на Путин. През декември 1994 г. Русия, САЩ и Обединеното кралство подписват меморандум в Будапеща, с който Украйна се отказва доброволно от третия по големина ядрен арсенал в света, предавайки го на Русия. В замяна трите държави се задължават да зачитат суверенитета на Украйна, нейните граници и териториална цялост, както и да бъдат гарант за тях. Русия наруши това си задължение първо през февруари–март 2014 г. с анексирането на Крим, а след това с пълномащабната си инвазия на 24 февруари 2022 г. и обявеното присъединяване на Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска области през септември същата година. Така „единственият гарант“, за който говори Путин, се оказа тъкмо страната, която единствена потъпка гаранциите и сега окупира части от четирите анексирани области.
Тезата за „подаръка“ също не издържа историческа проверка. Земите, които Путин представя като жест на великодушие от страна на Сталин, влизат в състава на Съветска Украйна не като дар, а след дълга поредица от анексии между 1939 и 1945 г. Източна Галиция с Лвов е част от междувоенна Полша до септември 1939 г. Тогава Съветският съюз я окупира по силата на таен протокол към пакта Молотов–Рибентроп – т.е. в пряко съглашение с нацистка Германия. Северна Буковина е отнета от Румъния в полза на СССР след съветския ултиматум от 1940 г., а Закарпатието – от Чехословакия през 1945 г. Логиката, която Путин предлага днес, всъщност възпроизвежда точно модела от 1939 г.: третиране на държавните граници като военна плячка, която се преразпределя между великите сили и се „връща по местата си“.
Поканата към Полша, Унгария и Румъния да гледат на суверенни територии на Украйна като на собствени не е нито нова, нито импровизирана. Твърдението, че трите страни се готвят да си разделят Украйна след нейното военно поражение, циркулира в руската информационна среда поне от 2022 г., когато Службата за външно разузнаване (СВР) на Руската федерация и лично нейният директор Сергей Наришкин заявиха, че Варшава планира да превземе западните части на Украйна. Аналитични центрове и платформи за проверка на фактите (сред които Фондация „Карнеги“, платформата на ЕС EUvsDisinfo и българският Factcheck.bg) определят този разказ как дезинформационен, с очевидната цел да вбие клин между Украйна и източния фланг на НАТО и да оспори правото на съществуване на украинската държава в нейните международно признати граници. Полша – един от най-твърдите съюзници на Киев – многократно е отхвърляла подобни намерения; Букурещ и Будапеща също нямат официални териториални претенции. Фактът, че агенция ТАСС придружи изявлението на Путин с материал със заглавие „Мнозина в Западна Украйна искат да станат част от Полша, Румъния, Унгария“, показва, че това послание се тиражира целенасочено от държавните канали.
Изказването идва в определен дипломатически контекст. Опитите за постигане на примирие през 2026 г. се провалиха един след друг: кратките прекратявания на огъня за Великден през април и за Деня на победата през май не издържаха, а отвореното писмо на Володимир Зеленски от 4 юни с предложение за незабавно спиране на боевете по линията на съприкосновение и размяна на пленници „всички за всички“ не доведе до пробив. Преговорите остават блокирани заради руския ултиматум Украйна да изтегли вoйските си от целия Донбас. С оглед на това думи, поставящи под въпрос не само анексираните области, а бъдещето на цялата украинска държавност, звучат не като случайно отклонение, а като публично обявяване на истинските цели, с които Москва влиза в преговорите.
Като прогноза за бъдещите граници думите на Путин нямат голяма тежест: разтегливите срокове „година, две, десет, петнайсет“ сами по себе си показват, залогът не е реална оценка, а политическа заявка, която е повтаряна многократно в миналото и винаги отхвърлена от останалите съседи. Неговото значение е друго. Един действащ държавен глава обявява изчезването на съседна страна за исторически предопределено, приканва три държави членки на НАТО и ЕС да се възползват от това, а си присвоява в същия дух ролята на защитник на нейната цялост – роля, която Русия пое официално с подпис през 1994 г. и откровено погази с оръжие през 2014 и 2022 г.
🇰🇿🕊️🇷🇺 Президентът на Казахстан Касим-Жомарт Токаев призова Владимир Путин да прекрати войната в Украйна и да се върне към „Истанбулската формула 2.0“. Апелът беше отправен днес на XXII форум за регионално сътрудничество между Русия и Казахстан в присъствието на руския държавен глава, като бяха предадени от двете страни и публикувани от украински и руски издания.
„Може би този конфликт вече трябва да бъде замразен и да се върнем към Истанбулската формула 2.0, тъй като там бяха постигнати значителни резултати“, заяви Токаев, според когото уреждането на този конфликт трябва да стане „под гаранциите на великите сили, включително Русия“, с цел постигане на „дългоочакван мир“. Преди това той уточни, че до него достигат „много сигнали“ от Европа и САЩ относно развитието на конфликта – позиция, с която се представяи по-скоро като получател на дипломатически послания, не като директен участник в спора.
Токаев използва внимателно подбрани слова. Той описа войната като „междудържавен конфликт“, изрично отхвърли тезата за гражданска война и заяви уважение към украинския народ, култура и език. Най-ключово беше признанието, че „природата на този конфликт не е съвсем понятна за мнозина, включително и за нас“. Това беше подчертано от него в сравнение с конфликта в Нагорни Карабах между Армения и Азербайджан, чиито исторически корени според него са по-ясно очертани.
Това сравнение носи ясно послание: за разлика от войни с дългогодишен етнотериториален произход като този в Карабах, Астана не вижда разбираем исторически мотив за руската военна агресия срещу Украйна.
Отговорът на Путин беше кратък. Руският президент заяви, че ще информира казахстанския си колега за случващото се „на украинското направление“ – формулировка, която не поема конкретен ангажимент и на практика позволява на Москва да избегне директен отговор на призива, без да го отхвърля публично.
Позоваването на Истанбул се отнася до проекта за споразумение, обсъждан от Москва и Киев през март и април 2022 г. в Турция, но нереализиран. Черновите предвиждаха постоянен украински неутралитет, отказ от членство в НАТО, както и ограничаване на чужди военни бази и определени видове въоръжение на нейна територия срещу гаранции за сигурност от група велики сили.
Двете страни обаче така и не постигнаха съгласие по военните ограничения: Украйна настояваше за армия в мирно време от 250 000 души, а Москва предлагаше ограничение до не повече от 85 000. Разминавания относно броя на танковете и далекобойността на ракетните системи бяха от сходен порядък.
Преговорите се разпаднаха през април 2022 г., след като руските войски се изтеглиха от района около Киев и станаха известни убийствата в Буча. Споразумение така и не беше подписано. От украинска гледна точка връщането към тази формула се възприема не като неутрална отправна точка, а като ултиматум, близко до капитулация. Именно това превръща „Истанбул 2.0“ в предложение, което Киев разглежда като свързано с руските изисквания.
В същото изказване Токаев похвали Путин, че е проявил „максимум дипломатическа гъвкавост“ по време на срещата с американския президент Доналд Тръмп в Аляска, през август 2025 г. Тази оценка се основава на политическа рамка, чието значение впоследствие намаля. Срещата в Анкоридж завърши без подписване на документ и без договорено примирие, а последвалият руски разказ за „духа на Анкоридж“ загуби тежестта си до средата на тази година, когато самият Путин заяви, че в Аляска не са били подписани договорености, а само са обсъждани възможности.
На практика Токаев предлага на Москва дипломатически изход, който частично се опира на вече отслабнал политически наратив. Апелът не представлява промяна в основната линия на Астана, а нейно продължение. Казахстан определя позицията си по войната като „проказахстанска“ – нито руска, нито украинска – като я поддържа последователно от 2022 г.
Още през юни същата година, седнал до Путин на икономическия форум в Санкт Петербург, Токаев отказа да признае самопровъзгласилите се Донецка и Луганска народна република, което разпали остри реакции в Москва.
Значението на тази позиция се обяснява с мащаба на Казахстан: страната е най-голямата икономика в Централна Азия, има най-дългата непрекъсната сухопътна граница с Руската федерация и рускоезично население в северните си области. Като основател на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКБ) и държава с тесни икономически връзки с Москва, Казахстан едновременно следва многовекторна политика спрямо Китай, ЕС и САЩ.
Призивът за замразяване на войната се вписва именно в тази стратегия: дистанциране от конфликта, без напускане на руската институционална орбита. Значението на изявлението не се състои в способността му да промени ситуацията на фронта – Астана няма реални инструменти да влияе на руските военни решения, а сдържаният отговор на Путин потвърждава това. Стойността му е по-скоро диагностична.
Когато ключов партньор на Москва в Централна Азия публично нарича войната конфликт с неясен произход и отправя призив за замразяване, това показва отслабване на дипломатическата опора на Русия дори сред най-близките ѝ партньори.
🇷🇺 Руският президент Владимир Путин няма никакво намерение да сключва мир с Украйна и по-скоро ще ескалира войната след парламентарните избори през септември, отколкото да направи завой към намиране на компромис. Това предупреди в интервю за Politico Гари Каспаров – бивш безспорен световен шампион по шахмат, а днес една от най-видните фигури на руската опозиция в изгнание.
Разсъжденията, които Каспаров изложи пред изданието, преобръщат обичайното предположение, че притиснатият противник търси изход. Според него, колкото по-осезаем е натискът върху Путин, толкова по-склонен е той към ескалация, а не към отстъпки. Всяко споразумение, което спира дотук, без да завърши с категорично руско поражение, само би подарило на Москва глътка въздух, за да се прегрупира и да се върне по-силна. „Путин винаги ескалираше, когато усетеше, че е притиснат до стената... а най-естествената ескалация е провокацията“, заявява дисидентът.
Твърдението, че руският президент прибягва до ескалация именно в моменти на слабост, стъпва върху ясен модел от последните две десетилетия. Войната с Грузия през август 2008 г. избухна месеци след като НАТО обеща бъдещо членство на Тбилиси и Киев; анексирането на Крим през 2014 г. последва свалянето на проруския президент Виктор Янукович; а пълномащабната инвазия от февруари 2022 г. беше отговор на задълбочаващата се западна интеграция на Украйна. Всеки път този ход носеше сериозен риск – и всеки път Москва залагаше на това, че Западът ще преглътне свършения факт.
Формата, която една подобна провокация може да приеме днес, тревожи Каспаров най-силно: нахлуване в държава от източния фланг на НАТО, най-вероятно Латвия или Естония. Целта не би била окупирането на големи територии, а изпитание за решимостта на Алианса – и най-вече на САЩ – да реагират. За да се подкопае доверието в пакта, дори не е необходимо мащабно нашествие, обяснява емблематичният руски опозиционер. Достатъчно е да бъде превзето малко гранично градче, по възможност с преобладаващо рускоезично население, и да се изчака реакцията. Ако тогава САЩ не се притекат на помощ, целта на Путин ще бъде постигната: с един-единствен ход НАТО практически ще престане да съществува. Според Каспаров провалът на подобен тест няма да остане локален проблем – откаже ли се Алиансът да защити един свой член, обещанието за колективна отбрана губи тежестта си по целия свят.
Прибалтика е мястото, където подобна провокация може да намери най-благоприятна почва. В естонския град Нарва, разположен на самата граница, рускоезичните жители са абсолютно мнозинство; техният дял е изключително висок и в латвийската област Латгале. Това предоставя на Кремъл добре познатия предлог за намеса – „защита на сънародниците“, с който Москва вече оправда анексирането на Крим, войната в Донбас, а преди това и нахлуването в Южна Осетия и Абхазия. Тъкмо заради тази уязвимост източните държави в НАТО от години настояват, че по-вероятната заплаха е хибридна, а не конвенционална – маскирано проникване на чужда територия, което би изправило Член 5 пред казус без ясен предварителен отговор.
Нищо в поведението на Кремъл не подсказва завой към мир – нито пропагандата, нито действията на властта, нито речите на самия Путин. Всички индикатори сочат в една-единствена посока, която Каспаров описва пред Politico само с четири думи: „Война, война, война, война.“
Прогнозата му се опира и на конкретен ориентир от вътрешнополитическия календар на Русия. Изборите за Държавната дума са насрочени за 18–20 септември 2026 г. с указ на Путин – волеизявление за 450-те места в деветото свикване на долната камара на парламента. Кремъл ще иска да проведе този вот без никакви сътресения, преди да предприеме нов външнополитически риск. Именно след тази дата Каспаров очаква следващата голяма ескалация.
Неговата оценка прозвуча само дни след като генералният секретар на НАТО Марк Рюте призна по време на срещата на върха в Анкара, че никой не знае какво би могло да накара руския президент да седне на масата за преговори. Това е признание за безсилие в момент, в който пълномащабната война навлиза в своята пета година. Самият Рюте описа Путин като притиснат лидер, чието военно и икономическо положение се влошава под украинския натиск, но който въпреки това не показва готовност за диалог – картина, която напълно съвпада с прогнозата на Каспаров. Предупреждението на опозиционера обаче влиза в остър контраст с дипломатическата линия на Белия дом. По думите на Рюте, пратениците на президента Доналд Тръмп вече работят по изготвянето на мирно споразумение – сценарий, който изисква сътрудничество от страна на Путин. Каспаров обаче е категоричен: подобна готовност от страна на Кремъл няма да има.
Каспаров, който стана безспорен световен шампион по шахмат едва на 22 години и е смятан за един от най-великите играчи в историята, днес е сред десетте представители на руската опозиция в Платформата за диалог с руските демократични сили към Съвета на Европа. Този форум осигурява на противниците на Кремъл институционална трибуна в Страсбург. Оттам той призова ЕС да се откаже от илюзията за компромисен край на войната и да заложи изцяло на украинската победа. Неговият основен довод е, че украинските удари дълбоко в руския тил вече удрят приближените на Путин по най-чувствителното място – техните капитали. Според него именно финансовите загуби на олигархичния кръг, а не жертвите на фронта, могат да пропукат лоялността към руския президент.
„Най-добрата ни надежда е да разделим Путин от елитите“, заяви той. „Украинците се справят отлично, защото всеки път, когато ударят важна цел, някой губи много пари.“
Тази теза – че всеки успешен украински удар нанася тежки финансови щети на Москва – се подкрепя от системната кампания срещу руската преработвателна промишленост от началото на годината. До средата на май атаките принудиха почти всички водещи рафинерии в Русия да спрат частично или напълно работа. Извън строя бяха изведени мощности за над 83 млн. тона годишно – близо една четвърт от общия капацитет на страната. Заводът в Кириши, един от най-големите с капацитет от 20 млн. тона, е напълно затворен от 5 май, а рафинерията в Кстово (17 млн. тона) беше поразена на 20 май. Само за първите пет месеца на годината загубите за Кремъл се оценяват на около 7 млрд. долара по данни на украински експерти.
Именно на този икономически натиск стъпва и призивът на Каспаров към Европейския съюз за затягане на санкциите и пълна забрана за туристически визи за руски граждани. Неговото заключение не оставя място за полумерки: „Трябва да направим така, че Путин да загуби. Защото в мига, в който загуби войната, той ще падне от власт.“
🇷🇺🛡️🇺🇦 Преди малко повече от три години, в нощта на 23 юни 2023 г. бойците на Евгений Пригожин превзеха щаба на Южния военен окръг в Ростов на Дон и поеха на север към Москва – колона от близо 25 000 души, изминала стотици километри почти без организирана съпротива и спряла на около 200 км от столицата. За близо денонощие аурата на кремълски контрол сякаш се изпари, а бившият затворник, превърнал се в олигарх, основал ЧВК „Вагнер“ и наричан с години „готвача на Путин“, разлюля най-тежката вътрешна криза за президента Владимир Путин от четвърт век насам. Почти веднага заваляха прогнози, че режимът се пропуква – едни го обявиха за началото на края, други за първата цепнатина, която неизбежно ще събори руския диктатор.
Три години по-късно тези прогнози не издържаха проверката на времето. Пригожин преживя договорена развръзка само за да загине два месеца по-късно, след като самолетът му беше свален от ракета земя-въздух; „Вагнер“ беше разформирована и влята в руската армия и разузнаването; Путин остана здраво на власт, а силовите и разузнавателните му служби се укрепиха още повече. И все пак днес, в разгара на лятото на 2026 г., почти същите предсказания се леят отново – от западни медии и цитирани експерти, които рисуват Путин като „по-уязвим от всякога“, а режима му като „узрял за преврат“.
Основанията не са изсмукани от пръстите. Украинската кампания на далекобойни удари срази десетки руски рафинерии – дроновете достигат чак до Омск в Западен Сибир, на над 3000 км от фронта – и на 29 юни Путин сам призна недостиг на гориво. Загубите по фронта се натрупват, а публичната критика сред управляващия елит е по-гръмка от всеки друг момент на войната. От тези факти обаче мнозина бързат към извода, че диктатурата е пред разпад – и точно тук, предупреждава един ветеран от американското разузнаване, желаното измества трезвата преценка.
Авторът е Шон Уисуесър – кариерен оперативен офицер, прекарал три десетилетия в ЦРУ във вербуване и водене на руски разузнавачи, чиято книга Tradecraft, Tactics, and Dirty Tricks: Russian Intelligence and Putin's Secret War излезе през април 2026 г. при Naval Institute Press. По повод 3-годишнината от бунта Уисуесър настоява, че тъкмо тя е повод не да се преповтарят сензационни заглавия, а да се припомнят три трайни урока. Съблазънта, срещу която пише, е реална и има политическа цена: тя нашепва, че войната ще свърши от само себе си, без Западът да прави повече. Именно това, отбелязва той, беше и отговорът тази седмица, когато натиснаха Германия за далекобойни оръжия – германският министър на отбраната Борис Писториус заяви на 5 юли, че Украйна вече няма нужда от крилатите ракети „Таурус“, защото „се справя добре“ с ударите по руските рафинерии, а на 9 юли Бундестагът отхвърли зелената резолюция за разширена военна помощ с 510 срещу 79 гласа.
Хрониката на онова денонощие остава поучителна. Колоната на „Вагнер“ потегли от окупираните региони на Украйна вечерта на 23 юни, а до зори на 24 юни вече беше в Ростов на Дон; оттам пое по магистралата на север, докато голяма част от силовия апарат изглеждаше объркан, колеблив или просто отсъстващ. Единственото същинско кръвопролитие дойде във въздуха: докато напредваше, „Вагнер“ свали 6 руски военни машини – 5 вертолета и командния самолет Ил-22М – и отне живота на 13 души от екипажите, единствените жертви на иначе почти безкръвния поход. Развръзката дойде не от сила, а от преговори: президентът на Беларус Александър Лукашенко се превърна в посредник за споразумение, по което Пригожин отзова хората си срещу гаранции и изгнание в Беларус, а ФСБ прекрати наказателното производство на 27 юни. Два месеца по-къснона 23 август 2023 г. частният самолет на Пригожин се разби в Тверска област; заедно с него загинаха съоснователят на групата Дмитрий Уткин и логистикът Валерий Чекалов. Западното разузнаване допусна, че машината е свалена от взрив; ръката на Кремъл беше широко подозирана, но официално така и не установена. „Вагнер“ беше разглобена, а елементите ѝ – влети в руската армия, в разузнаването и африканските операции на Москва.
Първият урок, който Уисуесър извежда, е че ходът на Пригожин оголи реалните слабости на руската държава – слабости, трупани с десетилетия. Конвоят измина стотици километри, докато охранителната машина се лашкаше между объркване и парализа, и това потвърди онова, което изследователи на Русия повтарят от години: корупция, кумовщина, бюрократична дисфункция и институционални съперничества остават определящи черти на системата, в която лоялността често побеждава компетентността, а политическата благонадеждност тежи повече от военната ефективност. Тези слабости, смята авторът, са подценени от твърде много западни военни експерти преди нахлуването през 2022 г., които предричаха бърза руска победа.
Признаването на тези недъзи обаче не бива да прелива в подценяване на противника – и тук анализът прокарва разграничение, което инструментите на военния анализ правят рутинно: между премахната способност и непроменено намерение. Войната нанесе тежки щети на руската икономика, а енергийният сектор се намира в криза заради украинската кампания; но, както посочва The Economist в оценка, която авторът цитира, икономиката не е в руини и няма да рухне скоро. Руските разузнавателни служби остават способни, приспособими и безпощадни – многократно са се възстановявали от грешки, потушавали са вътрешни заплахи и са пазели режима, получавайки най-доброто по ресурси и попълване на загубите, докато разгръщат хибридната си война срещу Европа и САЩ – саботажи, палежи, диверсии и „активни мероприятия“, които стоят в самото ядро на книгата на Уисуесър. С други думи, украинските удари понижават капацитет, не воля: нищо в тях не разклаща самия защитен апарат на режима.
Вторият урок е, че слабостта и устойчивостта не се изключват – бунтът разкри и двете. Войната всъщност стегна хватката на разузнаването и особено на Федералната служба за сигурност (ФСБ) върху руснаците. Икономиката до голяма степен устоя на санкциите и повторните удари и работи на военни релси: раздута от отбранителни поръчки, с ниска безработица, макар и под тежестта на ускоряваща се инфлация, докато населението, по думите на Уисуесър, остава хипнотизирано от тежка пропаганда. Тук авторът си позволява най-разгорещената фигура: според него мнозинството руснаци подкрепят Путин така, както германците подкрепяха Хитлер – до горчивия край; а руската пропаганда днес разполага с много повече лостове от онези на Гьобелс и си служи умело с тях. Оценката е негова и е съзнателно провокативна.
Оттук Уисуесър стига до същността на второто прозрение: Пригожин не тръгна да сваля Путин, а това беше широко разбрано погрешно. През цялата криза яростта му беше насочена почти изцяло към министъра на отбраната Сергей Шойгу и началника на Генералния щаб Валерий Герасимов. Публичните нападки в дните преди бунта, в които той крещеше „Шойгу! Герасимов!“, стъписаха цяла Русия, но получиха слабо внимание на Запад. Пригожин ги обвиняваше в корупция, измама и катастрофално водене на войната; искаше да ги унижи, да наложи свалянето им и да принуди Путин да се намеси – не да заеме мястото му. Нито веднъж не извика името на Путин. Знаеше докъде да стигне гневът му.
Три години по-късно тази логика личи с пълна сила в съдбата на самите цели. Пригожин не постигна дори заявената си цел, но не защото системата защити Шойгу, а защото го премести по свои правила: през май 2024 г. Путин извади Шойгу от отбраната и го назначи за секретар на Съвета за сигурност, пост, който той заема и до днес, с договор за служба до 2030 г. – преместен, не опозорен. Герасимов пък остава началник на Генералния щаб. Бунтовникът загина; обектите на гнева му бяха разиграни, но запазени. Именно това, настоява Уисуесър, отличава елитната борба вътре в системата от революция срещу нея, а наблюдатели на запад твърде често разчетоха бунта през собствените си надежди за смяна на режима. Вътрешните междуособици не бива автоматично да се бъркат с неизбежен колапс. Путин, също като Сталин преди 80 години, майсторски насъсква приближените и лоялните силовики един срещу друг; докато те се борят за влияние и се надпреварват да му угодят, той остава здраво на върха. Пригожин седеше на тази маса – и я подготвяше – с десетилетия. Знаеше го.
Третият урок Уисуесър смята за най-съществен: системата на Путин никога не е била скроена да разчита единствено на редовната армия. Тя стъпва върху няколко застъпващи се центъра на принудителна власт, концентрирани преди всичко в разузнавателните служби. ФСБ остава водещата институция, която е пазител режима; до нея стоят Националната гвардия (Росгвардия) с огромната си жива сила и вътрешна мисия, и Федералната служба за охрана (ФСО), която отговаря за сигурността на държавното ръководство – преди всичко на самия Путин. Тези структури са изградени така, че да се уравновесяват взаимно, да не дават на никоя да натежи прекомерно и да могат да задушат заплаха от няколко посоки едновременно. Логиката е класическа за режимите, които се пазят от преврат: военното контраразузнаване на ФСБ наблюдава самата армия отвътре, а нито една служба не държи в ръцете си всички лостове наведнъж – така че координацията между тях да остане по-рискована от послушанието.
Бунтът на „Вагнер“ не обори тази архитектура – напротив, последиците доказаха нейната издръжливост. Армията беше унизена, но силовата държава като цяло остана невредима. Още преди да превъоръжи Росгвардия, Кремъл прочисти заподозрените в близост до бунтовника: генерал Сергей Суровикин, ценен командир и смятан за симпатизант на Пригожин, бе свален от поста си начело на Въздушно-космическите сили и на практика изчезна от публичната сцена. Още през август 2023 г. Путин подписа закон, позволяващ на Росгвардия да въоръжи частите си с тежко оръжие – мярка, която британското разузнаване и множество анализатори свързаха с неспособността на гвардията да спре бунта. По думите на самия неин командир Виктор Золотов, бивш телохранител на президента и стар негов колега от КГБ, за пръв път на въоръжение влязоха танкове, противотанкови оръдия, самоходна артилерия и реактивни системи за залпов огън, а гвардията възстанови собствени танкови подразделения. Целта е недвусмислена: сила, годна да смаже и най-сериозния бунт на нелоялни части, ако той изобщо се промъкне покрай бдителното око на ФСБ. Точно този пластови строеж и тези лоялности обясняват защо авторитарни режими като този на Путин поглъщат драматични сътресения, без да рухнат – Уисуесър вижда паралел с Иран, където преторианската гвардия на режима – Корпусът на гвардейците на Ислямската революция – играе същата роля на застраховка срещу собствената армия; Москва и Техеран, добавя той, се учат взаимно.
Нищо от това не прави режима неуязвим – и авторът не твърди обратното. Историята е пълна с напомняния, че авторитарните системи изглеждат стабилни, докато изведнъж престанат да бъдат; военните неуспехи тежат, вътрешните съперничества тежат, икономическият натиск тежи. Но трезвият анализ изисква да се разграничи дълготрайната структурна уязвимост от политическия колапс в близък план – това не са едно и също. Русия при Путин многократно е доказвала способността си да преодолее собствените си структурни и корупционни слабости и отново да излезе с агресия навън.
Кое тогава би отличило поредния слух за раздор от истинско пропукване? Индикаторът не се крие в силата на ударите с дронове, а на две други места. Първото е дали критиката на елита ще се прехвърли от военни блогъри и мишени като Шойгу и Герасимов към самия Путин – линия, която Пригожин така и не прекрачи. Второто е дали лоялността на силовите служби ще удържи. Тук изплува и напрежение със собствената теза на Уисуесър за „хипнотизираното“ население: допитвания от пролетта на 2026 г. показват по-скоро умора – около 64% от руснаците смятат, че вече е време за преговори, а доверие в Путин декларира под една трета. Умората от войната обаче не е същото като готовност за бунт срещу апарата, който Путин доизглажда вече 26 години; общество, което иска преговори, не е равно на общество пред преврат. Дотогава най-вероятният сценарий остава не имплозия, а поредната адаптация на режима.
Три години след марша към Москва най-голямата аналитична грешка, предупреждава Уисуесър, е същата като през юни 2023 г. – да оставим надеждата да замести честната оценка. И ако руската агресия все пак трябва да бъде спряна, това според него изисква не задържан дъх в очакване на следващия слух за разкол, а трайна решимост, продължаваща подкрепа за Украйна и нещо, което липсваше през 2022 г. и през голяма част от управлението на Путин – по-достоверно възпиране от страна на Запада. Стратегията, обобщава той, изисква толкова търпение, колкото и днешният оптимизъм – но също и повече твърдост.
🇺🇦 „Ще отидете ли в Москва?“ Въпросът дойде от Доналд Тръмп. Брилянтният отговор на Володимир Зеленски не закъсня и не издаде колебание: „Трудно, там има много украински дронове. Според мен е опасно.“ Залата се разсмя, а украинският президент, бивш комик, за секунди свърши онова, което цяла преговорна процедура не смогва да каже направо – че пътуването до руската столица не е дипломатически жест, а излизане на вражеска земя, при това под обсега на собствения му огън.
Зад шегата стои напълно реална заплаха: украински дронове многократно се появяват във въздушното пространство над Московска област през последната година. прелитайки над главите на нейните жители, като порази рафинерията на руската столица два пъти в рамките на три дни, така че опасността, за която говори Зеленски, е съвсем реална. И точно затова репликата беше повече от остроумие – тя беше отказ. Отказ да се приеме Москва като място за евентуална среща с Владимир Путин, идея, която само минути по-рано беше отклонил и самият Тръмп.
„Путин каза, че иска да се срещнем в Москва, а аз казах, че не мисля така. Москва няма да стане“, заяви американският президент на пресконференцията в Анкара на 8 юли, застанал до украинския си колега в кулоарите на срещата на върха на НАТО. По думите му предложението за руската столица е направено от самия Путин; Тръмп го е отклонил, след като се е опитал да се постави на мястото на Зеленски, като се е запитал реалистично ли е украинският държавен глава да пътува до Русия. Самата среща между двамата президенти той тласка от месеци – отхвърля не нея, а мястото ѝ.
Спорът за мястото носи и по-сериозно послание. Това, около което се пазарят посредникът и едната страна, вече не е дали Зеленски и Путин ще седнат един срещу друг, нито дори по какъв дневен ред – а самата зала, в която това би станало. А мястото обикновено е последното, което се урежда: технически детайл, дозаписван, когато същината вече е договорена. Тук то е първата спънка. Когато преговорът се е свил до географията на срещата, това по правило значи, че по същественото няма движение.
Зеленски държи линията, която повтаря от началото на годината: среща с Путин е възможна единствено в неутрална държава. Преди и след разговорите в Анкара той определи Швейцария, Австрия и Турция като приемливи домакини и изрично отхвърли Будапеща – с довода, че позицията на Унгария, спираща военна и политическа подкрепа за Украйна, я прави негоден арбитър. Идеята Кремъл да приема срещата, докато руските войски окупират украинска територия и нанасят ежедневни удари срещу нейното население, за Киев е немислима не заради протокол, а заради символиката на капитулация, която тя носи. Освен това воюващ държавен глава почти няма прецедент да гостува в столицата на противник в разгара на войната помежду им. Затова и алтернативата, която Зеленски отново предложи в Анкара, е европейска столица на неутрална земя, не компромис по средата на пътя.
Спорът за мястото има предистория, която го прави още по-показателен. Досегашните преки преговори между Москва и Киев се водеха именно на неутрална турска земя: Истанбул беше домакин на първите разговори още в края на март 2022 г. През 2025 г. делегациите на двете страни отново се срещнаха там в рамките на три кръга, донесли размени на хиляди военнопленници, но нито примирие, нито пробив по същество – и до днес бойните действия по 1200-километровата фронтова линия не спират дори за ден.
Всички тези срещи обаче минаха на ниво делегации; среща между двамата държавни глави би вдигнала залога до последното стъпало. Затова предложението на Путин по същество не е просто смяна на адреса, а отказ от участие в реални мирни преговори изобщо.
Тръмп от своя страна натиска Путин да приеме място на трета страна и говори с обичайния си оптимизъм за крайния изход. Двамата лидери щели да се срещнат „скоро“ и „ще се случи нещо положително“, увери той. В публикация на своята социална мрежа Truth Social след разговора Тръмп определи своя разговор с президента Зеленски като „много добър“ и добави, че „всички търсят решение“. Досегашните разговори обаче стъпват на крехка основа. Единствената реална тристранна среща между САЩ, Украйна и Русия се проведе в Женева на 17 и 18 февруари; оттогава дипломацията се движи повече по телефона, отколкото очи в очи на обща маса – на 4 юли и Зеленски, и Путин са провели отделни разговори с американския президент, но среща между двамата така и не е насрочена. въпреки многократно изразената готовност на Зеленски.
Днешният епизод идва на подходяща за него сцена. 36-ата среща на върха на НАТО се проведе в Анкара на 7 и 8 юли – втората, домакинствана от Турция след Истанбул през 2004 г. – и Зеленски присъства като един от двамата държавни глави на страни извън Алианса. Самата Турция вече предложи да е домакин на тристранни преговори. На двустранната среща, продължила около час, Тръмп обяви осезаем резултат за Киев: Белият дом позволява на Украйна да произвежда системи Patriot по лиценз – отговор на хроничния недостиг на прехващачи в условия на непрекъснати руски удари с ракети и дронове, по който запитвания от Украйна постъпват от месеци. Дневният ред, по думите и на двамата президенти, е обхванал войната, въздушната отбрана, сътрудничество по дроновете и бъдещата американска подкрепа.
🇺🇸 Американският президент Доналд Тръмп се нахвърли срещу съюзниците от НАТО на срещата на върха на Алианса в Анкара днес, докато отзвукът от войната срещу Иран заплашваше да засенчи ключовия форум, съобщава израелското издание The Times of Israel.
На фона на върхово напрежение след ескалация през изминалата нощ между американските и иранските сили Тръмп обяви примирието с Иран за „приключило“, а после насочи острието срещу онези съюзници от НАТО, които не подкрепиха ударите срещу Техеран. Освен това настоя, че все още иска Гренландия, определяйки съпротивата на Европа срещу позицията му като „голям проблем“.
„Много съм ядосан на НАТО заради това, което направиха с Гренландия, и… заради факта, че не пожелаха да ни помогнат срещу държавата спонсор номер едно на тероризма – Иран“, заяви той.
Тръмп подложи Испания на особено остри нападки, наричайки я „ужасен партньор в НАТО“. „Испания е изгубена кауза. Повече не искаме никакви търговски отношения с Испания“, каза той, връщайки горчив спор, който опира и до разходите за отбрана на Мадрид, и призова финансовия си министър Скот Бесент да „прекрати всичко“.
Това е вторият път, в който Тръмп нареди на Бесент да прекрати търговията с Испания заради отказ да се ангажира с новата цел на НАТО за отбранителни разходи от 5% от БВП. След първото подобно обещание през март обаче стокообменът между двете страни продължи както обикновено.
„Испания не се съгласява на нищо и не бива да я мъкнете на гърба си“, каза американският президент на генералния секретар на НАТО Марк Рюте, който се опита да разведри обстановката и посочи, че Испания е „направила огромна крачка миналата година“, вдигайки разходите си до два процента, макар да добави, че „все още има въпроси, които трябва да решим“.
„Не искам никаква търговия с тях, ясно?“, обърна се той към Бесент, който му отговори с „Да, господине.“ След това Тръмп разпореди: „Действай веднага. Дори не разговаряй с тях. Безнадеждни са. Лоши хора са. Печелят толкова много от нас, а ние ще се погрижим да печелят доста по-малко.“
Канцеларията на испанския премиер Педро Санчес, който оглавява ляво правителство на малцинството, заяви, че приема думите на Тръмп „като нещо обичайно“ и не планира да променя отличните отношения, на които се радва с Вашингтон. Оттам изтъкнаха още, че Испания има търговски дефицит със САЩ и че икономическите връзки се градят от частни компании, а не от правителства, и добавиха, че в рамките на митническия и търговски съюз отделни членки на ЕС не могат да бъдат визирани поотделно.
Тръмп многократно е изразявал своето недоволство от Испания, тъй като премиерът социалист отказа да даде разрешение на САЩ да ползват въздушното пространство или базите на територията на страната за войната с Иран. Вашингтон управлява съвместно с Мадрид две ключови военни бази в Южна Испания за военноморски и военновъздушни операции.
Испания е най-големият износител на зехтин в света и продава авточасти, стомана и химикали на САЩ, въпреки че според експерти тя е по-малко уязвима от заплахите на Тръмп за икономическо наказание, отколкото други европейски икономики.
Тръмп навлезе в още по-деликатна територия и повтори още веднъж желанието си за контрол върху Гренландия – територия на Дания, която е страна-членка на НАТО. „Гренландия е голям проблем за нас“, посочи той пред журналисти, определяйки я като „много важна за САЩ, но не и важна за Дания“. Дания в лицето на своя премиер Мете Фредериксен отвърна лаконично на думите от предния ден: „Гренландия, разбира се, не се продава.“
По-късно през деня Тръмп заяви, че на срещата е имало много любов. „Беше страхотна среща, в залата имаше много любов, много единство“, каза той пред журналисти по време на разговора си с украинския президент Володимир Зеленски в кулоарите на форума.
Разтревожени съюзници
По-рано Рюте се опита да укрепи доверието в „пълната ангажираност“ на Вашингтон към военния съюз, докато разтревожените съюзници се готвеха за среща лице в лице с непредвидимия американски лидер.
При кацането си в Турция във вторник Тръмп не пестеше похвали за президента Реджеп Тайип Ердоган, изтъквайки „химията“ помежду им – думи, които влязоха в рязък контраст с трайните му критики спрямо европейските съюзници. Срещата на върха идва в напрегнат момент за 77-годишния военен съюз, като Тръмп настоява членовете да изпълнят обещанието да увеличат разходите за отбрана, докато САЩ прави крачка назад от Европа.
В навечерието на ключовото заседание съюзът публикува данни, според които основните разходи за отбрана на Европа са нараснали с 11% от началото на годината и ще достигнат 634 млрд долара – спрямо 571 млрд година по-рано.
В стремежа си да избегнат нов сблъсък с Тръмп, съюзниците от НАТО обявиха нови договори за оръжие от САЩ на стойност десетки милиарди в опит да докажат, че изпълняват ангажимента за увеличение на разходите за отбрана.
„Вчерашният ден беше голям успех“, каза Рюте, според когото съюзниците „изпълняват“ обещаното, като поемат повече отговорност за отбраната на континента си пред лицето на руската заплаха. „Това е голяма победа за американския президент.“
Докато НАТО се стремеше да насочи вниманието на американския държавен глава към растящия бюджет за отбрана в дневния ред отново попаднаха и затихналите усилия за спиране на войната в Украйна, като Тръмп заяви, че според него и двете страни искат да сложат край на най-голямата война в Европа след 1945 г.
„Мисля, че и двете искат да постигнат сделка“, каза Тръмп преди срещата си със Зеленски.
При преговори в задънена улица Тръмп разговаря с руския президент Владимир Путин, преди да отлети за Турция, и предвижда да „продължи разговора“ след срещата със Зеленски, според официални лица в Белия дом.
Европа и Канада се готвят да обещаят военна подкрепа за Украйна в размер на 70 млрд евро годишно не само през тази, но и следващата година.
Тръмп ще проведе и разговори със сирийския президент Ахмед аш-Шараа, който се стреми да възвърне международния образ на своята страна, която постепенно излиза от опустошителна гражданска война, която продължи 15 години. Вчера той посрещна френския президент Еманюел Макрон на историческо посещение, помрачено от два бомбени атентата, ранили 18 души в столицата Дамаск.
Въпреки че Тръмп все още да изглежда засегнат от ограниченията, които някои съюзници наложиха на американските сили за ползването на базите в началото на конфликта с Иран, той донесе добра новина за Ердоган, заявявайки, че ще обмисли продажбата на изтребители от пето поколение F-35 на Турция и ще отмени санкциите. Тя беше изхвърлена от програмата през 2019 г. заради закупуването на зенитно-ракетен комплекс С-400 „Триумф“ от Русия, и отдавна търси начин да си върне мястото и да издейства отмяна на американските санкции, които влошиха отношенията и затрудниха турски проекти в отбраната.
🇷🇺💸🇺🇦 Един от най-разпознаваемите гласове на руската партия на войната предупреди, че до края на годината Кремъл ще изгуби възможността да финансира войната си срещу Украйна – признание, което е значимо не толкова със самата прогноза, колкото с това чий е гласът зад нея.
Максим Калашников, руски национал-патриотичен публицист и Z-блогър, наричан от съмишлениците си „разсърдения патриот“, който с години застъпва продължаването на войната, изложи сценарий, в който Москва опира до фискален предел, което я принуждава да приеме условията на Запада за прекратяване на бойните действия.
Същността на прогнозата е избор, който Калашников описва като „между лошо и много лошо“. „Времето на тежките решения, времето на нелекия избор приближава. Защото бюджетният дефицит расте, а няма с какво да го запушим… Към края на годината може да се изправим пред невъзможността да финансираме войната и силовите структури. Времето изтича. А Зеленски пусна своя план за контраескалация тъкмо навреме. Улучи момента. Положението с бюджета тласка към много неприятни решения, много трудни“, пише той. Отказът от превземането на Донбас и замразяването на войната по действащата фронтова линия би било „гигантски политически удар“ по Владимир Путин, признава Калашников, но друг изход, изглежда, вече няма, защото продължаването на войната заплашва Руската федерация с колапс.
Пред Кремъл, по неговата сметка, стоят само три врати и трите водят към беда. Русия може да посегне към банковите влогове на населението; може рязко да ореже разходите; или може да пусне печатната машина и да девалвира рублата – ход, който според автора ще доведе до „ураганна инфлация“ и срив на цялата икономика. И трите варианта, обобщава той, са изключително опасни за режима и за държавата като цяло – посягането към спестяванията, по собственото му по-ранно сравнение, би било политически също толкова взривоопасно, колкото нова мобилизация на резервисти.
„Изборът е между лошо и много лошо. Стоим пред много опасна черта. И съвсем скоро ще се наложи да избираме: да приемем условията на Тръмп, ЕС и Зеленски, спирайки по линията на съприкосновение, да се замразим – или да продължим войната и да влезем в най-тежка не просто икономическа, а системна криза. Историята тръгна към развръзка, към доубиване, към принуждаване на нашия елит да приеме неизгодните условия за край на войната“, пише Калашников. Изразът „план за контраескалация“ е негова рамка за действията на Киев, не официално название – и трябва да се чете като оценка на пропагандист, не като установен факт за украинската стратегия.
Онова, което придава на прогнозата тежест отвъд реториката, е фактът, че фискалната картина под нея е отлично документирана. Федералният бюджет на Руската федерация натрупа дефицит от 5,8 трлн. рубли само за първите четири месеца на 2026 г. – над 2 пъти повече от същия период преди година, но и близо един и половина пъти над заложената за цялата година цел. Ликвидните активи на Фонда за национално благосъстояние, буферът, с който Москва запушва дупките, паднаха под 4 трилиона рубли спрямо близо 9,7 трилиона в началото на 2022 г. Правителството вдигна ДДС от 20 на 22% именно за да компенсира с него разширяващия се недостиг, докато приходите от петрол и газ се стопяват под санкции и по-ниски световни цени. Прогнозата за икономическия растеж беше свалена до около 1%, а по някои оценки – до едва 0,4%. В началото на юни множество руски и западни издания съобщиха, че Централната банка и Министерство на финансите директно са предупредили Путин, че военните разходи са непосилни за бюджета. Спасителен изход през Пекин Калашников отхвърля като илюзия – Китай не бърза да кредитира Москва за продължаване на войната.
Струва си обаче да се припомни, че това не е нов сигнал, а рефрен. Калашников повтаря една и съща теза от началото на годината: още през януари обяви, че „войната ще трябва да се приключи в 2026 г.“, защото дефицитът е достигнал „опасни предели“; през февруари писа за „последната ескалация“, за която Русия няма ресурси, и стигна дотам да прогнозира на страната си повторение „ако не на 1917-а, то на 1991-ва“. Гласът му освен това не звучи изолирано – сходни изказвания идват и от други фигури във военния лагер, а появата на признания за рекорден дефицит дори в близки до властта медии подсказва, че поне част от руската върхушка вече намеква на Кремъл, че ресурсът се изчерпва. Не един пропагандист, а цял хор от гласове вътре в лагера на войната, заговорили за предел – това е онова, което си струва да се проследи.
Това, което Калашников не може да прогнозира с точност, е дали този предел ще удари точно „до края на годината“ – прогнозата си остава прогноза, а Русия многократно е доказвала способността си да разтяга агонията с нов дълг, нови данъци и административен натиск. Остава обаче фактът, че глас от сърцевината на военната партия открито назовава капитулацията пред Тръмп, ЕС и Зеленски като по-малкото зло – и то на фона на бюджетни числа, които наистина стесняват избора на Кремъл. Дали годината ще завърши с фискалната стена, за която той говори, е въпрос на време да разберем.
🇺🇦📢🇷🇺 Президентът на Украйна Володимир Зеленски отправи покана към руския президент Владимир Путин за среща в Костянтинивка, в случай че руската армия наистина е окупирала града, беше обявено от Кремъл, с което превърна твърдението за превземане в реторичен капан.
„Ако Костянтинивка е под руски контрол, Путин вероятно няма да има проблем да се срещнем там и да намерим дипломатическо решение, за да сложи най-сетне край на войната“, заяви Зеленски в изявление от 4 юли. „Но той все така няма да прекоси фронтовата линия: истината е много различна от думите на Путин.“
Твърдението, оспорвано от Зеленски, беше направено на 3 юли по време на среща с началника на Генералния щаб генерал Валерий Герасимов и висши командири, на която Путин обяви Костянтинивка за „освободена“, описвайки я като „първи, но много важен етап“ в разбиването на украинския укрепен пояс Славянск–Краматорск–Дружковка–Костянтинивка в Донецка област. На същата среща руското командване съобщи за „освобождаването“ на цялата Луганска област – твърдение, което картата на мониторинг проекта DeepState опровергава.
Зеленски отхвърли думите като целенасочена измислица, разчетена за конкретна аудитория. „В навечерието на Деня на независимостта на САЩ Путин реши да излъже света и американския президент за ситуацията на фронта, като твърди, че руските сили уж са превзели Костянтинивка в Донбас. Разбира се, това не е вярно – поредна руска лъжа, за да се произведе поне някаква новина“, заяви той.
Генералният щаб на Въоръжените сили на Украйна и оперативно-стратегическо обединение „Хортиця“ повториха, че градът остава под украински контрол, а войските продължават да го защитават и да поразяват руските войски, които се опитват да проникнат в него. По данни на щаба сведенията от оперативната система „Дзвин“ и бойната платформа за управление DELTA сочат, че Костянтинивка е под контрола на украинските сили.
Независимата оценка засега подкрепя Киев, но с нюанс, който и двете страни спестяват. Институтът за изследване на войната (ISW) описа твърдението за пълно превземане като противоречащо „на всички налични доказателства“ и заключи, че руското присъствие в града се свежда до малобройни групи проникнали бойци, разпръснати между украинските позиции – не до установен контрол. Картата на DeepState показва руски части в близост до града, но без превземане. С три независими една от друга следи – украинско официално опровержение, оценка на западен мозъчен тръст, един от най-авторитетните в сферата, и украински проект за OSINT, сочещи в една и съща посока, можем да приемем, че твърдението за падането на Костянтинивка е невярно; същевременно наличието на руски инфилтратори в самия град е факт. Това не е и първият път, в който Москва избързва с този град: преди седмици Путин вече обяви, че Костянтинивка предстои да падне, а украинското военно командване го развенча като лъжа: заместник-командирът на 19-и армейски корпус Юрий Мадяр докладва за прочистване на участъци южно от града.
Оттук ISW разгръща по-широкия прочит, който прави подобно обявление разбираемо: то е сигнал, а не обективна реалност от бойното поле. Според него изявлението е било насочено към американските медии в деня на 4 юли, а Кремъл едновременно е „наводнил информационното пространство“ с поредица твърдения – за Костянтинивка, за Луганска област, за малки населени места към Суми, Сиверск и Славянск, така че опровергаването на всяко от тях поотделно да стане по-трудно в очите на широката публика. Логиката, която ISW приписва на тази информационна стратегия, е да се създаде впечатление за неизбежна руска победа и за украински фронт пред разпад. Институтът предупреди, че Москва може да прибегне до генерирани с изкуствен интелект кадри, за да подкрепи твърденията си за напредък в района. Стойността на подобни изявления, с други думи, е преди всичко комуникативна: тя цели да въздейства върху възприятието на съюзник и посредник – Вашингтон – а не да отрази реалностите на терен.
Кремъл отхвърли поканата почти веднага, след което върна огледална такава. Столицата на Руската федерация е Москва, не Костянтинивка, отговори официалният му говорител Дмитрий Песков, добавяйки, че Зеленски може да дойде в руската столица, когато е готов да вземе „отговорни решения“. Украинският държавен глава от своя страна категорично изключи посещение в руската столица. Така разменените покани се неутрализират взаимно и оставят дипломатическия сюжет там, където беше досега – без договорена среща и без общ терен за такава.
Зад информационния сблъсък стои бавна, скъпа война на изтощение, която прави твърдението за внезапно падане на града още по-съмнително. Костянтинивка, ключов транспортен и промишлен център, който украински експерти описват като „гръбнак“ на отбраната в областта и „шлюз“ към останалата част от Донбас, се намира под постоянен руски натиск от месеци. ISW оценява, че Русия е концентрирала около 11 000 военнослужещи в тактическата зона Костянтинивка–Дружковка. Темповете на настъпление обаче остават пълзящи: според Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) руските части напредват средно с около 50 метра на ден в района към 1 юли, а за цялото първо полугодие на 2026 г. фронтът се е изместил в порядъка на десетки квадратни километра в цялата зона на бойните действия. Между тактическия успех, който Москва обявява, и оперативната реалност на терена се простира непреодолима пропаст.
Тази разлика има и човешка цена, която обяснява защо настъплението е толкова бавно. В колонка за Foreign Policy от 25 юни оксфордският историк Питър Франкопан цитира оценки на руски военни блогъри, според които в някои участъци на фронта новобранец оцелява средно между 20 и 35 минути след пристигането си на предната линия – показател, който идва от неофициален, склонен към хиперболи източник, но все пак показателен. По-конкретните числа представят сходна реалност: CSIS оценява общите руски загуби на около 1,4 млн убити, ранени и изчезнали, при съотношение на загубите, влошило се до близо 8:1 в полза на Украйна през първата половина на 2026 г., като над 90% от руските жертви вече се дължат на дронове. При месечни загуби от порядъка на 30 000–34 000 души, които надхвърлят набора от около 27 000, аритметиката на изтощаването притиска Москва да показва напредък – включително когато теренът не показва такъв.
Като заключение, можем съвсем уверено да обобщим, че Костянтинивка не е паднала; руски бойци са проникнали в града, но той се отбранява, а линията на контакт се измества с метри, не с километри. Онова, което Путин обяви на 3 юли, е насочено не толкова към картата на Донбас, колкото към календара във Вашингтон – и именно затова Зеленски отговори не с оперативна сводка, а с покана, на която руският държавен глава няма как да откликне.
📽️ Видео: Обединена бригада „Хищник“ към Патрулна полиция на Украйна.
🇷🇺🕊️🇺🇦 По-голямата част от обкръжението на руския президент Владимир Путин се срамува от ударите на украинските дронове по Москва и Санкт Петербург и всъщност се надява войната да свърши възможно най-скоро. Това заяви Михаил Касянов, бивш премиер на Руската федерация в първия мандат на Путин като президент, в интервю за украинския журналист Дмитрий Гордон.
Той смята, че приближените на Кремъл „не са искали началото на тази война и са били потресени от решението на Путин“, а оттогава насам те просто оцеляват, работят за президента, защото не могат да се измъкнат от това, но вярват, че краят е близо. „За тях, разбира се, е позор това, което се случва. Перчим се, че сме втората армия на света и че тръгваме срещу Европа, а всъщност най-важният ни град се оказва незащитен. Резиденциите на Путин са защитени, а градът – не. Това несъмнено създава силно напрежение.“
Тежестта на тези оценки идва не само от съдържанието им, но и от личността на говорителя. Касянов познава средата отвътре, макар и отпреди повече от две десетилетия. Той е начело на руското правителство между май 2000 и февруари 2004 г., в периода, когато властовият кръг около Путин тепърва се оформя. Освободен е малко преди президентските избори през 2004 г., след което преминава в опозиция и оглавява ПАРНАС. От 2022 г. живее в изгнание, а през ноември 2023 г. е обявен за „чуждестранен агент“ от министерство на правосъдието.
През октомври 2025 г. срещу него е образувано наказателно дело за „насилствено завземане на властта“ и „участие в терористична организация“ – ход, който показва колко чувствителен остава Кремъл към неговите позиции. Макар да е опозиционна фигура с ясно изразена антипутинска позиция, той има пряк исторически опит с хората, за които говори, което прави наблюденията му трудни за игнориране, макар и неизбежно пристрастни.
Фактическата основа, на която стъпва, също има своите паралели в събитията на терен. През последния месец Украйна засили ударите дълбоко в руския тил с безпрецедентна интензивност. На 3 юни далекобойни дронове изминаха над 1000 км и поразиха петролен терминал в Санкт Петербург само часове преди старта на Международния икономически форум. Същата нощ е ударена и корветата „Бойкий“ от Балтийския флот, намираща се в базата в Кронщат. В средата на юни последваха нови удари по Московската рафинерия на Газпром – едно от ключовите нефтопреработвателни съоръжения в страната. На 26 юни Киев извърши една от най-мащабните си атаки, а на 30 юни и 1 юли за втори път бе поразен център за сателитни комуникации в Дубна край Москва.
Според руски данни и интензивността на сваляните дронове расте – от около 14 000 през май до над 17 000 през юни. Това означава не само продължаваща, но и ескалираща способност за проникване към столичния регион.
Фактът, че Русия отговаря с масирани удари по Киев, при които загиват десетки хора, не противоречи на тази картина. Тук става дума за различни равнища на натиск – външна военна ескалация срещу Украйна и вътрешно напрежение в руския елит, което не се разсейва от ответни действия.
В този контекст аргументът на Касянов се фокусира не толкова върху материалните щети, колкото върху символния ефект: ударите по Москва и Санкт Петербург разклащат усещането за недосегаемост, върху което почива политическата легитимност на режима. Когато войната достига столицата, тя вече не е абстрактен фронт, а реалност в центъра на властта.
Дори образът за „незащитената столица“ е по-скоро политическа метафора, отколкото буквално твърдение – Москва е сред най-силно защитените с ПВО градове в света. Но символният контраст, който Касянов подчерта – добре защитени резиденции срещу по-уязвим градски център – има ясно политическо внушение за приоритета на властта.
Подобни наблюдения се срещат и в други анализи. Според репортаж на BBC в руското публично пространство се засилват разговорите за възможен край на войната, включително от страна на експерти като политолога Василий Кашин, който признава, че пълното постигане на военните цели срещу Украйна би изисквало окупация в мащаб, който Русия трудно би могла да осъществи. Коментаторът Александър Носович описва експертната среда като разделена между поддръжници на войната и гласове, които се опасяват от дълъг, изтощителен конфликт.
Когато вътрешни източници и външни наблюдения сочат сходни тенденции, изводите за нарастващо напрежение в елита стават по-убедителни. Това, че подобни мнения често биват изтласквани от публичното пространство, не ги опровергава, а по-скоро подсказва чувствителността на темата за властта.
В същото време Касянов от години прогнозира възможен „край на режима на Путин“, без тези очаквания да се материализират в конкретни срокове. Това поставя под съмнение точността на неговите времеви оценки, но не непременно и посоката на анализа му: още от началото на войната той твърди, че тя ще се превърне в стратегически капан за Кремъл.
Дали ударите по руската столица действително ускоряват процес на вътрешно разколебаване в елита остава открит въпрос. По-вероятно е да става дума за нарастващ натиск и натрупващо се недоволство, отколкото за непосредствен политически обрат. Видими признаци като разцепления на високо ниво, отказ от подкрепа на войната или действия в силовите структури засега липсват, което говори не толкова за стабилност, колкото за страх от последствията при открито несъгласие.
В този смисъл посоката на процеса изглежда по-ясна от неговото темпо: войната вече достига дълбоко в руския тил, а политическите ефекти от това тепърва ще се натрупват.
